Защо се самосаботираме (и как да спрем този модел)

Има един момент в живота на почти всеки човек, в който решава да промени нещо. Понякога е нещо малко, друг път, нещо наистина важно. В началото всичко изглежда ясно, дори правилно. Има мотивация, посока и усещане, че най-накрая нещо се променя.

И после, почти неусетно, пак се връщаме на изходна позиция.

Започваме да отлагаме. Започваме да се съмняваме. Започваме да намираме причини защо може би сега не е точният момент. Мотивацията, която е била толкова силна само преди няколко дни, изведнъж изглежда далечна, неясна или дори започва да ни дразни.

И след време отново си задаваме същия въпрос:
защо продължавам да го правя?

Повечето хора приемат, че това е липса на дисциплина. Опитват се да го „поправят“ със структура, мотивация, утвърждения или натиск. Но в момента, в който се сблъскат със сходна ситуация, сякаш автоматично се връщаме в началото и нещо вътре в нас тихо поема контрола.

Самосаботажът рядко означава, че не искаме промяна. По-често той е свързан с по-дълбок вътрешен механизъм, който свързва промяната с риск. В даден момент от живота ни умът е научил, че определени ситуации, емоции или нива на изразяване не са безопасни. И е създал стратегия, за да ни защити.

Тази стратегия може да изглежда като отлагане, избягване, прекалено мислене или спиране точно преди нещо да стане реално.

Не за да ни спре, а за да ни предпази емоционално.

Трудността идва от това, че настоящият ни живот не е миналото ни. Но нервната ни система не прави напълно тази разлика. Тя реагира според това, което е научила преди.

Затова, дори когато съзнателно искаме развитие, друга част от нас се опитва да запази познатото, защото познатото се усеща по-безопасно от неизвестното.

Това създава вътрешен конфликт, който може да бъде изтощителен. Една част от нас иска растеж. Друга част иска защита. И двете са валидни.

И точно затова волята често не е достатъчна. Не можем да променим защитен модел, като просто се насилваме повече.

В хипнотерапията работим по различен начин. Не се борим с модела, изследваме го. Помагаме на подсъзнателната част от нас да разбере, че това, от което ни защитава, вече не е същото. И когато това вътрешно разбиране се промени, поведението започва да се променя естествено.

Понякога, чрез регресия, стигаме до момента, в който този модел се е създал, не винаги като нещо драматично, а като емоционален момент, в който нещо се е почувствало твърде силно или несигурно. А чрез фамилни констелации понякога откриваме, че моделът не е изцяло личен, а част от по-дълбока семейна динамика.

Когато причината се открие, повторението започва да губи силата си.

И за първи път промяната спира да се усеща като нещо, което трябва да насилваме.

👉 Можете да разгледате повече и да запазите час през сайта: emotionalbridges.co

‍

‍

‍