Случвало ли ви се е някой да ви попита „Как се чувстваш?“, а вие да започнете да обяснявате какво мислите? Разказвате какво се е случило, защо другият вероятно е реагирал така, какво би било разумно да направите и дори откъде идва вашият собствен модел. Всичко звучи логично, но един въпрос остава без ясен отговор: „Какво всъщност чувствам?“
Това е един от начините, по които потиснатите емоции могат да се проявяват. Те невинаги изглеждат като очевидно избягване на чувства. Понякога човек е много осъзнат, спокоен и добре функциониращ, но въпреки това му е трудно да достигне до конкретното чувство в момента, в който то се появява. Може да казва „не чувствам почти нищо“, докато тялото му е напрегнато, мислите се въртят непрекъснато или поведението му ясно показва, че нещо го е засегнало.
Тук не става дума за липса на вътрешен свят. По-често едно чувство е било потиснато толкова бързо и толкова често, че достъпът до него вече не е непосредствен. Потиснатото чувство не изчезва непременно, но може да престане да бъде лесно достъпно. Човек не решава съзнателно да не усеща. Просто умът е станал по-бърз от преживяването.
За някои хора анализът се превръща в начин да запазят контрол. Ако в детството тъгата е била посрещана с „няма за какво да плачеш“, гневът е водил до конфликт, а страхът е бил приеман като слабост, постепенно може да се формира убеждението, че е по-безопасно да се мисли за случващото се, отколкото да се остане с чувството.
Не е необходимо да има едно драматично събитие. Понякога е достатъчно многократно да получаваме посланието, че емоциите натоварват другите, че трябва да сме силни или че личните ни нужди могат да почакат. Така потиснатите емоции могат да се превърнат в част от начина, по който човек функционира, без той дори да го възприема като проблем.
В зряла възраст това често изглежда като интелектуализиране. Вместо да усетим разочарованието, обясняваме защо няма смисъл да сме разочаровани. Вместо да признаем гнева, анализираме мотивите на другия. Вместо да останем с тъгата, преминаваме към следващата задача. Чувството е там, но веднага е преведено на езика на логиката.
Това не означава, че анализът е нещо лошо. Потиснатият модел често е възникнал като адаптация, а не като съзнателен избор. Напротив, анализът може да е бил много полезен начин за справяне. Проблемът започва, когато се превърне в автоматична замяна на преживяването и човек все по-трудно отговаря на въпроса „Какво чувствам сега?“
Има хора, които могат много точно да обяснят защо реагират по определен начин. Те знаят какво е тревожна привързаност, разбират семейните си модели, разпознават страха от отхвърляне и дори могат да свържат настоящото си поведение с детството. И все пак, когато ситуацията се случи в реално време, чувството остава трудно достъпно.
Това е една от причините потиснатите емоции да се срещат и при хора с висока саморефлексия. Да разбирам едно чувство и да го преживявам са различни неща. Мога да знам, че съм наранена, но да не чувствам болката, докато не остана сама. Мога да разбирам защо се страхувам от конфликт, но в самия конфликт да не чувствам страх, а просто да замълча или да се съглася.
Понякога самото знание се превръща в още един слой дистанция. Човек започва да обяснява чувството, вместо да го преживява. Може да каже „Знам откъде идва това“, но да остане далеч от въпроса „Какво чувствам точно сега?“
Когато човек казва „не чувствам нищо“, е лесно да си представим празнота. На практика картината често е по-сложна. Може да няма ясно назовано чувство, но да има стегната челюст, напрежение в раменете, тежест в гърдите или силна умора след разговор, който уж „не е бил проблем“.
Тялото не доказва причината и не всяко физическо усещане има психологически произход, но понякога то показва, че потиснатите емоции все още са активни, макар човек да не ги разпознава съзнателно. Едно чувство може да остане потиснато, а да се прояви като раздразнителност, неспокойствие, безсъние или желание да се отдръпнете.
Това е причината въпросът „Какво чувствам?“ да бъде толкова важен. Потиснатото чувство често се разпознава не чрез още анализ, а чрез по-внимателно наблюдение на преживяването. Въпросът не търси логична причина, а директен контакт с това, което се случва. Понякога първият отговор ще бъде „не знам“, но дори това е по-честно начало от автоматичния анализ.
Може разговорът да приключи и вие да сте напълно спокойни. Няколко часа по-късно започвате да превъртате думите на другия. На следващия ден се появява раздразнение, а чак след това разбирате, че сте били наранени.
Потиснатите емоции често се разпознават именно със закъснение. Когато непосредствената ситуация отмине, защитата отслабва и чувството става по-достъпно. Потиснатата реакция може тогава да се прояви по-ясно. Тогава човек може да си каже: „Сега разбирам какво чувствам.“
Това не е непременно знак, че не сте свързани със себе си. По-скоро показва, че между събитието и осъзнаването има забавяне. При някои хора това е кратко, при други се превръща в постоянен модел. Колкото по-често едно чувство е потиснато, толкова по-трудно може да стане разпознаването му в реално време.
На пръв поглед изглежда противоречиво: човек казва „не чувствам почти нищо“, а след това реагира много силно на сравнително малка ситуация. Но ако ранните сигнали не се разпознават, реакцията се забелязва едва когато стане интензивна.
Лекото раздразнение е било подминато, малкото чувство на разочарование е било потиснато, а нараняването е било обяснено. Накрая това, което е било потиснато, вече не остава лесно управляемо. Потиснатият модел не премахва преживяването, а само отлага контакта с него.
Затова целта не е да чувстваме повече, а да забелязваме по-рано. Ако разпозная първото чувство на раздразнение, имам повече избор как да реагирам. Ако осъзная навреме, че чувствам тъга, не е необходимо тя да се натрупва. Ако призная, че чувствам гняв, мога да проверя дали границата ми е прекрачена, вместо автоматично да се убеждавам, че „няма значение“.
При потиснатите емоции има един интересен момент, който често остава незабелязан: няколкото секунди между появата на чувството и реакцията, която го прекъсва. Появява се напрежение и веднага идва мисълта „Няма значение“. Появява се гняв и след него „Сигурно не го е направил нарочно“. Появява се тъга и автоматично посягате към телефона. Появява се нужда и веднага си казвате „Не искам да бъда тежест“.
Точно там може да се види как едно чувство става потиснато. Потиснатото чувство може да бъде толкова бързо последвано от обяснение, че човек дори да не регистрира първоначалната реакция. Не защото съзнателно решава „няма да чувствам“, а защото защитният отговор е по-бърз от осъзнаването. Потиснатото чувство се губи между първия вътрешен сигнал и следващата мисъл.
Този кратък момент е важен и в терапията, защото дава много повече информация от общото твърдение „Аз потискам емоциите си“. Въпросът става по-конкретен: какво се случва веднага след като започна да чувствам?
Много хора идват в Emotional Bridges не защото не разбират себе си, а защото вече разбират много и въпреки това реакцията не се променя. Те знаят защо се страхуват от близост, защо им е трудно да кажат „не“ или защо определени отношения ги активират, но потиснатите емоции продължават да се появяват по същия начин.
В такъв случай още една логична интерпретация невинаги е това, което липсва. По-важно е да се изследва механизмът, който прекъсва чувството. При един човек това е анализ, при друг е постоянна заетост, а при трети е моментално отдръпване по време на конфликт. Някой може да има добър контакт със себе си, когато е сам, но в присъствието на важен човек всяко по-уязвимо чувство става потиснато.
Терапевтичният подход следва конкретния модел. Хипнотерапията може да бъде полезна, когато автоматичната реакция се поддържа от подсъзнателни процеси. Регресионната терапия може да има място, когато настоящото прекъсване е свързано с по-ранно преживяване, в което определено чувство е било свързано с опасност, отхвърляне или загуба на контрол. Семейните и системните констелации могат да помогнат, когато начинът, по който човек задържа или изразява преживяванията си, е свързан с роли и динамики в семейната система.
Методът не е центърът на процеса. По-важният въпрос е какво поддържа дистанцията между „знам“ и „чувствам“ и как тази дистанция може постепенно да се промени. Потиснатата реакция има смисъл само ако разберем какво е защитавала и какво я поддържа днес.
Не непременно. Това лесно може да се превърне в още една задача, която трябва да изпълним „правилно“. Ако едно чувство дълго е било потиснато, вероятно е имало причина системата да избере дистанция. Натискът да го извадим веднага може само да създаде ново напрежение.
По-полезно е да останем любопитни към това, което вече се появява, и да си дадем време да разберем какво чувствам, преди да го обясня. Когато чуете себе си да казвате „Мисля, че...“, можете да спрете за момент и да проверите: „Какво чувствам под тази мисъл?“ Ако няма дума, започнете от тялото. Има ли напрежение, тежест, свиване, топлина или импулс да се отдалечите?
След това наблюдавайте какво правите с появилото се чувство. Омаловажавате ли го, обяснявате ли го, опитвате ли се веднага да го потиснете или започвате да мислите за другия човек вместо за себе си?
Не е необходимо отговорът на „Какво чувствам?“ да бъде точен от първия път. Потиснатото чувство може първо да се появи като неясно напрежение, а едва по-късно да стане разпознаваемо. По-важното е да не прекъснете контакта веднага.
Промяната рядко изглежда като внезапно освобождаване на всички потиснати емоции. По-често започва тихо, когато потиснатото чувство започне да се разпознава по-рано. Забелязвате раздразнението, преди да стане негодувание, признавате разочарованието, вместо веднага да го обезцените, и започвате по-рано да разбирате какво чувствам, като различавате самото преживяване от историята, която умът създава около него.
Това дава повече избор. Мога да чувствам гняв и все пак да реша как да действам. Мога да чувствам тъга, без да се опитвам веднага да я поправя. Мога да чувствам страх и все пак да направя нещо важно за мен. Едно чувство не трябва да управлява поведението ми, за да бъде признато.
Потиснатите емоции не означават, че сте изгубили способността да чувствате. Понякога означават, че едно чувство е било потиснато достатъчно дълго, за да изглежда сякаш го няма. Понякога казвам „не чувствам“, защото това е начинът, по който съм се научил да остана функционален.
Когато започнем да забелязваме какво чувствам, преди автоматично да го обясним, мисълта и преживяването вече не трябва да се конкурират. Можем едновременно да разбираме какво се случва и да останем свързани с това какво означава то за нас.
.png)
Ако сте работили върху себе си, разбирате какво се случва, но продължавате да се връщате към същите емоционални реакции или модели във взаимоотношенията, Emotional Bridges™ предлага различен начин да продължите работата.
Запазете безплатна 20-минутна консултация, за да научите повече за подхода и да преценим дали е подходящ за вас.
Сесиите се провеждат присъствено в София и онлайн.
Когато моделът продължава въпреки всичко, което вече сте разбрали, е време за различен подход.
.png)
