Двама души стоят пред една и съща врата на самолет. Единият усеща напрежение, проверява колана си и след няколко минути се успокоява. Другият е мислил за полета дни наред, почти не е спал и вече търси начин да се откаже от пътуването. И двамата могат да използват думата страх, но преживяването не е едно и също. При втория човек реакцията може да е много по-близо до фобична реакция, особено ако тревожността и избягването започнат да определят решенията му.
Това разграничение има значение. Страхът е естествена част от човешката защитна система и сам по себе си не е проблем. Една фобия обаче може постепенно да свие живота около опитите да не попаднем в определена ситуация. Тогава въпросът вече не е само „От какво ме е страх?“, а „Колко неща започвам да избягвам, за да не изпитам това усещане?“.
Когато възприемем опасност, организмът реагира бързо. Ако автомобил внезапно тръгне към нас, не е нужно първо да анализираме ситуацията. Появява се страх, вниманието се изостря, мускулите се напрягат и тялото се подготвя за действие. Тази реакция има защитна функция.
При фобия интензивността, устойчивостта и влиянието върху ежедневието са различни. Обектът или ситуацията може да носят малък реален риск, но реакцията е толкова силна, че човекът се стреми да ги избягва. Някой може отлично да знае, че асансьорът е безопасен, но все пак да изкачва десет етажа пеша. Друг може да разбира, че малък паяк не представлява реална опасност, но да не успява да остане в същата стая.
Една специфична фобия се разглежда като тревожно разстройство, когато силният страх е траен, непропорционален на действителната опасност и води до значим дискомфорт или ограничения. Важно е не дали другите смятат реакцията за „логична“, а какво се случва с живота на човека.
Популярната психология често повтаря, че всички силни реакции имат една конкретна причина в детството. Реалността е по-сложна. Фобичната реакция може да се развие след неприятно преживяване, чрез наблюдение на реакциите на други хора, след продължително предупреждаване за опасност или без човек да може да посочи един ясен момент, от който всичко е започнало.
Това означава, че търсенето на „първоначалната причина“ невинаги е най-полезната посока. Историята има значение, но също толкова важно е как човек реагира днес, какво очаква да се случи и какво прави, за да се почувства в безопасност. Понякога точно тези стратегии поддържат проблема много по-дълго от първоначалното събитие.
Представете си човек със страх от летене. Предстои му пътуване, тревожността се увеличава и накрая той отменя билета. Почти веднага усеща облекчение. Именно това облекчение може неволно да подсили избягването: „Отказах се и сега съм в безопасност.“
При една фобия този механизъм може постепенно да се разширява. Първо е труден самият полет, после резервирането на билет, после пътуването към летището, а след време дори разговорът за самолет може да предизвиква силна тревога. Животът започва да се организира около избягването, а всяко избягване намалява възможността да се натрупа нов опит.
Затова при специфична фобия често се използват подходи с постепенно и контролирано излагане на плашещия стимул. Идеята не е човек да бъде хвърлен директно в най-трудната ситуация, а постепенно да преживее, че може да остане в контакт с нея и че тревожността може да намалее, без единственото решение да е бягство.
Човек казва: „Страхувам се да летя.“ Но когато започне да описва какво точно го плаши, може да се окаже, че най-трудно е усещането за липса на контрол, невъзможността да напусне самолета, зависимостта от пилота или мисълта, че ще получи паническа реакция пред други хора.
Това не означава, че всяка фобична реакция прикрива някаква напълно различна „истинска“ причина. Понякога обектът сам по себе си е основният стимул. Но ако разберем какво точно човек очаква да се случи, можем да видим по-ясно структурата на реакцията.
Същото важи за публичното говорене. Един човек се страхува, че ще забрави думите си. Друг се тревожи, че ще бъде оценен негативно. Трети се страхува повече от това, че ръцете му ще треперят и всички ще го забележат. Ситуацията е една, но вътрешната заплаха е различна. Една фобия става по-разбираема, когато изследваме не само „какво“, а и „какво според мен ще стане, ако...“.
Една от най-объркващите страни на тази реакция е, че човек често знае колко малък е реалният риск. Може да си казва: „Знам, че това куче е спокойно“, докато тялото му вече се е напрегнало и иска да се отдалечи. Логичното разбиране не изключва автоматично научената алармена реакция.
При фобия могат бързо да се променят дишането, сърдечният ритъм, вниманието и усещането за контрол. Ако човек започне да се плаши и от самите телесни усещания, тревожността може да се усилва допълнително. Така реакцията вече включва не само обекта, но и притеснението: „Ами ако не успея да се овладея?“.
Това е причината простото успокояване невинаги да е достатъчно. Човекът вероятно вече знае рационалните аргументи. При една фобия промяната изисква нов опит, а не само още информация.
Хипнотерапията може да бъде част от работата, особено когато силната тревога е свързана с ярки предварителни сценарии, образи и автоматични реакции. По време на хипноза човекът не губи контрол и не става пасивен. Фокусът може да бъде върху начина, по който умът предварително изгражда заплахата, върху усещането за контрол или върху постепенното създаване на по-различен вътрешен отговор.
При фобия от летене например тревожността често започва много преди самия полет. Човек може многократно да си представя катастрофа, турбуленция или паника. Хипнотерапията може да се използва, за да се работи с тези вътрешни сценарии и с автоматичната реакция, която се активира около тях.
Важно е обаче да не представяме един подход като универсален. Когнитивно-поведенческите и експозиционните методи имат добра доказателствена подкрепа при специфична фобия, а подходът трябва да се избира според конкретния човек, тежестта на реакцията и факторите, които я поддържат.
Понякога настоящата тревожност изглежда свързана с по-ранно преживяване. Определен звук, миризма, място, телесно усещане или ситуация може да предизвиква реакция, която човек не успява да обясни само с настоящия момент. Тогава регресията може да се използва за изследване на спомени, образи или асоциации, които се появяват около темата.
Това не означава, че всеки подобен проблем има една скрита причина, която трябва да бъде „открита“. Паметта е реконструктивна и появилият се образ не трябва автоматично да се приема като безпогрешен исторически запис. По-полезно е да разгледаме какво значение носи преживяването и дали то помага да разберем сегашната реакция.
Ако човек има фобия от затворени пространства, например, може да се появи по-ранен опит на безпомощност или невъзможност да напусне дадена ситуация. При друг човек няма да има такава връзка и няма причина да я измисляме. Методът трябва да следва това, което реално се появява в процеса.
В ежедневния език използваме думата много широко. Говорим за страх от провал, страх от успех, страх от загуба, страх от отхвърляне или страх от промяна. Тези преживявания могат сериозно да влияят върху решенията ни, но обикновено са по-сложни от специфична фобия към конкретен обект или ситуация.
Например човек, който избягва повишение, може да описва страх от успех, докато зад него стоят очаквания за по-голяма отговорност, видимост или натиск. Някой с постоянен страх от отхвърляне може да избягва близост, за да не рискува разочарование. Тук работата е различна от тази при фобия от игли или височини.
Точното разграничение ни помага да не превръщаме всяка силна реакция във фобия и да изберем по-подходящ начин за работа.
В Emotional Bridges разглеждам не само обекта, който предизвиква реакцията, а цялата последователност около него: какво я активира, какво човек си представя, как реагира тялото, какво прави, за да се почувства в безопасност, и как тези действия влияят на проблема в дългосрочен план.
Когато работим с фобия, може да изследваме предварителната тревожност, избягването и конкретните очаквания за опасност. Хипнотерапията може да е релевантна, когато образите и автоматичните реакции са силно изразени, а регресията – когато по-ранно преживяване изглежда смислено свързано с настоящата тема. При по-широк страх, свързан с отношения, самооценка или промяна, може да е необходим различен подход.
Не приемам, че всеки страх идва от подсъзнанието или че всяка фобия има една скрита първопричина. По-важно е да разберем какво поддържа реакцията сега и как човек може постепенно да възстанови свободата си на избор.
Промяната невинаги означава пълно изчезване на страх. За един човек напредъкът може да е да се качи на самолет, въпреки че още е напрегнат. За друг – да изнесе презентация, без да напусне залата при първия признак на тревожност. При фобия от асансьор това може да означава човек да остане вътре достатъчно дълго, за да види, че тревожността се покачва, но може и да спадне.
Тези моменти са важни, защото дават ново доказателство: избягването не е единственият начин да се почувстваме в безопасност. Една фобия може да изглежда много силна, но това не означава, че реакцията е непроменима.
Ако страх или фобия започват да ограничават пътуванията, работата, отношенията, медицинските прегледи или ежедневните решения, има смисъл да бъдат разгледани по-задълбочено. Безплатната 20-минутна консултация в Emotional Bridges е възможност накратко да споделите какво се случва, да зададете въпросите си и да прецените дали начинът ми на работа е подходящ за вас.
Целта не е живот без никакъв страх. По-важно е да стигнем до момент, в който страх може да присъства, без автоматично да решава вместо нас какво можем и какво не можем да направим.
.png)
Ако сте работили върху себе си, разбирате какво се случва, но продължавате да се връщате към същите емоционални реакции или модели във взаимоотношенията, Emotional Bridges™ предлага различен начин да продължите работата.
Запазете безплатна 20-минутна консултация, за да научите повече за подхода и да преценим дали е подходящ за вас.
Сесиите се провеждат присъствено в София и онлайн.
Когато моделът продължава въпреки всичко, което вече сте разбрали, е време за различен подход.
.png)
